Критиката е полезно нещо, стига да не се превръща в самоцел. Българския футбол толкова много сме го критикували, че вече май го правим и по инерция. В частност - вечното дерби. Вярно, толкова години гледахме страхлив футбол, толкова време идеята да не загубиш беше водеща, че критиките дори им бяха малко на „сини“ и „червени“.

Бяхме се настроили отново за поредното скучновато и предпазливо дерби, първо за 0:0, а после каквото стане, най-много за 1:0 за някой от съперниците, и ето ви изненада. Поне за мен, а мисля и за доста други непредубедени хора, мачът беше хубав. Двуостър. С много положения. Дори с рискове. Можеше да победи единият, можеше и другият. Най-логично щеше да е равенството.

Но накрая спечели Левски. Може би защото беше малко по-настойчив, малко повече искаше победата и накрая би с малко и в 90-ата минута. Може би под влиянието на негативните емоции от болезнената загуба от вечния съперник, от „червения“ лагер по стара традиция разпънаха на кръст своите, начело с треньора Милен Радуканов. Сигурно е допуснал грешки и той, и играчите му, но ЦСКА, също като Левски, се представи над очакванията, изкристализирали от сивия сезон. И можеше също да победи, ако шансът и точността бяха на страната на „червените“.

В крайна сметка ЦСКА загуби, но понякога не това е най-важното. В едни времена, в които черната боя е заличила почти всичко светло във футбола ни, си заслужава от време на време да похвалим някого. Дори загубилия, когато го е направил с достойнство.

А критиката? Тя неминуемо е станала начин на живот в България. С основания, но не на 100 процента.